Много неща се случиха през изминалата година, но по-интересното е усещането, че тази ще се случват много по-интересни. Не говоря за личен план, а по-скоро за обкръжаващата ни действителност.

След сравнително добрия старт на миналата година, бизнесът в България усети тъмните облаци на кризата. Лятото мина някак, но есента, а ащое повече сега през зимата нещата започнаха да стават страшнички.

Все по-често се чува за компании, които освобождават персонал, намаляват заплати и общо взето затварят кранчето за всякакви „ненужни“ разходи. Като част от тях обаче се смятат и разходите за маркетинг. Добрата страна на нещата е, че все по-често в публичното пространство се коментират техниките на българския топ мениджмънт (да се чете собственици) и биват „порицавани“ за тяхната недалновидност. Дали наистина услугите в България са клиентски ориентирани? Ще разберем съвсем скоро.

Борбата е безмилостно жестока. Борбата, както казват, е епична… Думите на Вапцаров (тук вече, ако г-жа Крачунова види от някъде се надявам да не припадне) могат да ни прозвучат много, като за няшето време. Само че се борим за различен вид „свобода“. Свободата да имаме възможност да се изявим, да спомогнем за фирмите, за които работим, въпреки упорството на собствениците им. Да звучи странно и нелогично, но то си е така. Идентифицирането на човешкия потенциал, който притежава дадена компания е нелека задача, особено когато някой смята, че разбира от всичко.

Така де, очакват ни интересни моменти…

Е, не бих казал, че мястото на пица Хът е най-доброто (ех, те не успяха да се наложат тук), но вече няколко пъти на път за работа (пробвам да ходя пеша до офиса – действа ми ободряващо и креативно) минавам оттам и си вземам едно голямо Лате. Ще вметна, че съм фен на Старбъкс – за пръв път опитах в Лондон, после на няколко други места, а за последно беше в Прага. Разбира се гледам на българското (гръцкото) начинание с критично око. Навсякъде се славят с доброто обслужване, високото качество на кафето, един куп органик продукти и т.н. Най-весело ми беше, когато прочетохме една табелка в кафето в мола на Милтон Кийнс – „За да гарантираме върховото изживяване от пиенето на нашето кафе, учиво Ви молим да не пушите“ – е, колегата ми псуваше, но аз се радвах като един заклет непушач.

Та да се върна на днешното ми ‘върхово’ изживяване. Момичетата и момчетата в наш’то С’Бъкс се справят, бих казал добре, но…

Кафето си е добро (абе трудно ми е да намеря разлика между това на Онда и това на Старбъкс… дори и в цената няма разлика). Грешката ми днес беше, може би, че си взех и един сандвич. Как да не си взема, като бях на половината път (от НДК до Мадрид и Черковна) и бях определено гладен. Та, грабвам голямото Лате и сандвича и решавам да си го хапвам, докато вървя през градинката. Навън е студено и бяло, но на мен това ми действа супер добре. Минавам през подлеза, разопаковам сандвича (имат хубава опаковка, рециклируема, с много малко пластмасо-подобни) и какво осъзнавам. След първите хапки, осъзнавам че хлебеца е доста поизсъхнал, дотолкова че е хванал коричка. Естествено не ми се връщаше назад и го сгънах сандвича, но се почуствах доста зле. Не заради почти четирите лева, а по-скоро за чувството, че това е поредното хубаво нещо, което сме готови да развалим с балканщина. Не казвам българщина, защото тук определено има намеса и на византийски привкус. Толкова ли е трудно да задържим качеството на една услуга? Не знам.

Не е добра тази работа!

Хубаво правят хората – винаги на хубаво място, спокойно, разказват за минали, сегашни и бъдещи успехи. Хранят те, поят те, показват ти красиви неща, а ти – чустваш се далеч от всекидневните проблеми, с ум отворен за бъдещите добрини.

Най-хубавото в нашето пътуване обаче беше факта на по-ранното пристигане и по-късното заминаване.

Още с пристигането в късния следобед хвърлихме багажа, освежихме се, нарамихме фото техниката (колегата мъкнеше цяла раница, аз не останах длъжен и показах новият статив) и хайде към забележителностите.

Е, лекинко объркахме пътя към метрото, но затова пък спряхме запътилия се към нас жандарм с автомат през рамо и спокойно го попитахме. То какво се оказа – пътят минавал покрай посолството на САЩ, а ние – мрачни балкански субекти…

Стигнахме до метрото с помощта на един любезен португалец. Тези хора са много мили и любезни. Със сигурност не им е много по-леко от на братята българи, но са пъти по любезни и позитивно настроени.

Слезнахме в центъра, разгледахме, поснимахме, хапнахме, отклонихме дузина предложения за кока, хашиш, ‘шоколадчета’ и т.н., и се прибрахме:)

Последваха два дена, изпълнени с напрегната работна програма, нон-стоп лекции, обсъждания, разговори…. и приятни вечери с португалска кухня.

В събота бяхме свободни. Е, аз не съвсем – имах един курс по автоматизация на джаджите на Кодак. Хубавото дойде следобяд – разгледахме „Океанариума“ и се разходихме по крайбрежната алея. За разлика от нашата мила столица, Лисабон има много зелени площи, много празни пространства и много места за отдих.

Разходката ще опиша в детайли в следващия пост.

Благополучно кацнахме в Мюнхен, където установихме че имаме достатъчно време да хвърлим един бърз поглед на центъра.

Мunchen center

 Качихме се на поредната катедрала ( 3 Евро за качването ), слезнахме и се отдадохме на заслужено биропийство. Последното е документирано, заедно с прилежащите вурстчета, зеленце и картофена салата.

След като благополучно напълнихме тумбаците, се отправихме обратно към летището. Влакчето се носеше толкова тихо и леко, че просто придремахме

След един малко по-дълъг полет се кацнахме в Лисабон, за което ни преживяване ще разкажа в част втора.

Да, да, ама не.

Защо винаги, когато ще отсъствам от офиса трябва да се струпат възможно най-шантавите, най-сложните и въобше най-най-най проекти.

Понякога си мисля, че почивката е някакъв вид наказание, освен в случаите, когато мобилните телефони седят в някое чекмедже кротко изключени.

Пожелавам си да не звънят много в Лисабон.

Да си кажа от сега, обичам технологиите, но продпочитам разговора ‘на живо’, сладките приказки между приятели с чаша вино, стойностната литература и въобще – стойностните неща. Да, вярно, за различните хора те са различни. Но аз обичам да намирам и да се раздвам на тези неща, които правят човека уникален, така да се каже – вътрешната природа и красота.

Обичам изявите, но пък ненавиждам помпозността и нарочната надутост.

Е, ще си пожелая „На добър час“, пък се надявам и Вие – тези, които евентуално бихте чели писанията ми – да ми го пожелаете.

Й.