Starbucks or starsucks

Появата на Старбъкс в нашата мила родна страна си беше събитие. Помня, че он и оф-лайн се коментираше надълго и нашироко навлизането на тази международна верига кафеджии. И аз четох, и аз чаках. И то се случи.

Е, не бих казал, че мястото на пица Хът е най-доброто (ех, те не успяха да се наложат тук), но вече няколко пъти на път за работа (пробвам да ходя пеша до офиса – действа ми ободряващо и креативно) минавам оттам и си вземам едно голямо Лате. Ще вметна, че съм фен на Старбъкс – за пръв път опитах в Лондон, после на няколко други места, а за последно беше в Прага. Разбира се гледам на българското (гръцкото) начинание с критично око. Навсякъде се славят с доброто обслужване, високото качество на кафето, един куп органик продукти и т.н. Най-весело ми беше, когато прочетохме една табелка в кафето в мола на Милтон Кийнс – „За да гарантираме върховото изживяване от пиенето на нашето кафе, учиво Ви молим да не пушите“ – е, колегата ми псуваше, но аз се радвах като един заклет непушач.

Та да се върна на днешното ми ‘върхово’ изживяване. Момичетата и момчетата в наш’то С’Бъкс се справят, бих казал добре, но…

Кафето си е добро (абе трудно ми е да намеря разлика между това на Онда и това на Старбъкс… дори и в цената няма разлика). Грешката ми днес беше, може би, че си взех и един сандвич. Как да не си взема, като бях на половината път (от НДК до Мадрид и Черковна) и бях определено гладен. Та, грабвам голямото Лате и сандвича и решавам да си го хапвам, докато вървя през градинката. Навън е студено и бяло, но на мен това ми действа супер добре. Минавам през подлеза, разопаковам сандвича (имат хубава опаковка, рециклируема, с много малко пластмасо-подобни) и какво осъзнавам. След първите хапки, осъзнавам че хлебеца е доста поизсъхнал, дотолкова че е хванал коричка. Естествено не ми се връщаше назад и го сгънах сандвича, но се почуствах доста зле. Не заради почти четирите лева, а по-скоро за чувството, че това е поредното хубаво нещо, което сме готови да развалим с балканщина. Не казвам българщина, защото тук определено има намеса и на византийски привкус. Толкова ли е трудно да задържим качеството на една услуга? Не знам.

Monday, bloody monday

Какво може да значи тази перефраза – само едно: Малко са хубавите неща, които могат да ти се случат в понеделник, но със сигурност това не е понеделнишката оперативка. Защо ли? Хм, нека да помисля… нормално ли е почти всеки понеделник да се мрънка за едно и също нещо? А нормално ли е на оперативките да се говори само за проблеми? Нормално ли е да излизаш с усещането, че току що си загубил 2-3 часа в празни приказки, без да си намерил решения? Със сигурност не.

Не е добра тази работа!

Лисабон и GUA

Поводът да бъдем в Лисабон е GUA. А GUA е Graphic Users Association.

Хубаво правят хората – винаги на хубаво място, спокойно, разказват за минали, сегашни и бъдещи успехи. Хранят те, поят те, показват ти красиви неща, а ти – чустваш се далеч от всекидневните проблеми, с ум отворен за бъдещите добрини.

Най-хубавото в нашето пътуване обаче беше факта на по-ранното пристигане и по-късното заминаване.

Още с пристигането в късния следобед хвърлихме багажа, освежихме се, нарамихме фото техниката (колегата мъкнеше цяла раница, аз не останах длъжен и показах новият статив) и хайде към забележителностите.

Е, лекинко объркахме пътя към метрото, но затова пък спряхме запътилия се към нас жандарм с автомат през рамо и спокойно го попитахме. То какво се оказа – пътят минавал покрай посолството на САЩ, а ние – мрачни балкански субекти…

Стигнахме до метрото с помощта на един любезен португалец. Тези хора са много мили и любезни. Със сигурност не им е много по-леко от на братята българи, но са пъти по любезни и позитивно настроени.

Слезнахме в центъра, разгледахме, поснимахме, хапнахме, отклонихме дузина предложения за кока, хашиш, ‘шоколадчета’ и т.н., и се прибрахме:)

Последваха два дена, изпълнени с напрегната работна програма, нон-стоп лекции, обсъждания, разговори…. и приятни вечери с португалска кухня.

В събота бяхме свободни. Е, аз не съвсем – имах един курс по автоматизация на джаджите на Кодак. Хубавото дойде следобяд – разгледахме „Океанариума“ и се разходихме по крайбрежната алея. За разлика от нашата мила столица, Лисабон има много зелени площи, много празни пространства и много места за отдих.

Разходката ще опиша в детайли в следващия пост.

На път към Лисабон

Днешното пътуване (на 30.09.2008 г.) започна епично със ставане в 5:00 – както си трябва… Поне улиците бяха празни и нямаше типичното в последни дни задръстване. На летището се събрахме тримата ‘палавници’ – двама колеги (Тео и Мартин) и моя милост. Всичко вървеше много безгрижно, като изключим БГ паспортния контрол – две девойки, които обективно бяха кисели, защото бяха на работа по това време. Та едната реши че това на личната карта си прилилча малко с това, стоящото пред нея. Вярно е че там съм с брада, малко по слаб и с известно количество коса, но… Както и да е, след показването на шофьорската книжка ме пуснаха. Едната обаче реши, че трябва да ми развали настроението (защото аз репликирах, че никъде това не ми се е случвало) и ми каза че и други неща ще ми се случат – какви ли!?!?!

Благополучно кацнахме в Мюнхен, където установихме че имаме достатъчно време да хвърлим един бърз поглед на центъра.

Мunchen center

 Качихме се на поредната катедрала ( 3 Евро за качването ), слезнахме и се отдадохме на заслужено биропийство. Последното е документирано, заедно с прилежащите вурстчета, зеленце и картофена салата.

бира и мезе

След като благополучно напълнихме тумбаците, се отправихме обратно към летището. Влакчето се носеше толкова тихо и леко, че просто придремахме

След един малко по-дълъг полет се кацнахме в Лисабон, за което ни преживяване ще разкажа в част втора.

Почивка и командировка

Да, да, ще кажете „какво по-хубаво от това?“

Да, да, ама не.

Защо винаги, когато ще отсъствам от офиса трябва да се струпат възможно най-шантавите, най-сложните и въобше най-най-най проекти.

Понякога си мисля, че почивката е някакъв вид наказание, освен в случаите, когато мобилните телефони седят в някое чекмедже кротко изключени.

Пожелавам си да не звънят много в Лисабон.

Слънчев понеделник

Започна поредната хубава седмица. Задръстването е класическо, а навън се прокрадва слънце. Но най-прекрасното нещо за мен тази работна седмица е факта, че ще е съставена от 1 ден. Въпреки ранният полет утре, се надявам да имаме приятна вечер в Лисабон. Та така – животът е хубав (понякога)!

Още един глобален мислител.

Ето ме и мен в глобалното пространство. Все още не мога да определя ‘защо’ направих този блог, но може да се окаже добър експеримент или по-скоро предизвикателство.

Да си кажа от сега, обичам технологиите, но продпочитам разговора ‘на живо’, сладките приказки между приятели с чаша вино, стойностната литература и въобще – стойностните неща. Да, вярно, за различните хора те са различни. Но аз обичам да намирам и да се раздвам на тези неща, които правят човека уникален, така да се каже – вътрешната природа и красота.

Обичам изявите, но пък ненавиждам помпозността и нарочната надутост.

Е, ще си пожелая „На добър час“, пък се надявам и Вие – тези, които евентуално бихте чели писанията ми – да ми го пожелаете.

Й.